Постинг
02.06.2007 18:21 -
.. и сме се появили ние.
Планетата Земя прави едно от първите си завъртания около слънцето след нелепата гибел на Исус от Назарет. Историографите интерпретират това явление с година 1–ва от Новата Ера. Човешката цивилизация е концентрирана в районите на Средиземноморието, Централна Америка и Далечния изток на Азия.
Периодът е белязан с величието и блясъкът на Римската империя, разгърнала тежката си мощ по бреговете на Средиземно море. Зловещи легиони кръстосват земите на Италия, Палестина и Северна Африка. Хитри и предприемчиви търговци бродят с галерите си по топлото море. Някои търгуват със стоки, а други с хора. В дворците на плебеите припкат мургави слуги. Разкошът на архитектурата и разточителният бит свидетелстват за оргии и алкохолни вакханалии в средите на богатите. Политиката и юридическото право започват да налагат критериите на обществото. Културата цъфти. Преторианците убиват Цезар.
В джунглите на Ютакан Маите конструират технологията на Календара, и започват да добиват по–високи реколти от растението на Боговете – кока.
Далеч на Изток Средното Царство брани държавата си от бойниците на Великата стена. Китайските аристократи обсъждат уроците на Конфуций на чаша чай от изкусен порцелан, без да обръщат внимание на живота отвъд пределите на Империята си.
Отвъд Западните граници на Китай се простира дивата неплодородна тундра и ледените пустини на Сибир. Комари поглъщат кръвта на всеки организъм край реките и блатата, вятърът вдига облаци от прах в самотните пустини, снегът покрива хребетите на Великите планини. Няма цивилизация. Варварски племена си оспорват мъртвите земи, препускат на разярени грозни коне, хранят се със сурово месо и се съвкупляват с животни. Лее се кръв и кобилешко мляко. Над триста варварски бога си оспорват място в пантеона на този свят. Дивите животни бягат от едни диваци за да се натъкнат на други. Един стар, заблуден тибетски як губи стадото си и се превръща в единак. Така започва историята на един народ.
Старото добиче кръстосва неплодородната тундра, хрупа корени и мъх, и осира пейзажа. Внезапно якът се натъква на друго животно. Планинска коза. В него се пробужда нагонът. Той ще продължи рода му. Подрусването на задните й бутове го подлудява, очите му стават червени и той със сподавен вой прониква в нея. Люби я кратко, но с темперамент, свършва и загива. Скоро козата ражда чедо и виждайки го също умира. Косматото същество оцелява, и се съешава с маймуна. Така се зъздава нов животински вид, който 2000 години по-късно, изплашени непалци ще нарекат Йети.
Тогавашните йетита обаче са безобидни двуноги, хранещи се със себеподобни, по простата причина, че друга храна няма. С течение на времето стадото на йетитата се превръща в племе. Оказва се че природата или бог Тангра е почерпила главите им с мозък и те имат способността да еволюират. В началото йетитата обитават планински хралупи, и ядат другите йетита, но скоро се местят в по големи пещери и започват да пекат месото на братята и сестрите си. Личи процес на социализация. В един момент племето решава да напусне адските земи и да потърси по-плодородни. Само една двойка йетита остават в старите райони, за да се чифтосат и наследниците им се появяват отново в историята две хилядолетия по-късно (вече упоменатия феномен Йети в „модерен“ Непал).
Основната част от племето се спуска до равнините на Централна Азия, натъква се на други човешки същества (варварите) и започва да се храни с тях. Този постоянен “контакт” с хора оказва огромно влияние сред племето и формира ново самосъзнание. Племето се интерперетира с човешкия род (може би първата българска поговорка гласи: “Каквото ядеш, на такова ставаш”). Самозваните варвари бързо се интегрират в този неприветлив свят. Битът им е строго зависим от конете. Бързоногите съставляват основен елемент от храната, миграцията, и сексуалния живот на племето. Явно е, че жените на варварите са били изключително непривлекателни, с мустаци, космати крака и набръчкана кожа. В случая е съвсем опрвдан фактът, че мнозина от мъжете са предпочитали сексуалната близост с вярното, благородно животно – коня. На своя нечленоразделен говор варварите се обръщат един към друг с вой: “бъъъаааиий”, който е и коренът на думата българи. Тя обаче придобива това си значение едва в края на 6-и и началото на 7-и век. До тогава племето продължава да кръстосва пустините на Туркестан в търсене на храна и вода. Придвижвайки се все по на запад, бандата дочува за наличието на богати райони, чиито обитатели лесно могат да бъдат плячкосани. Така след няколко ефектни обира на заблудени персийски и арменски търговци, вече многобройното племе се установява в областта, заключена между Азовско, Каспийско море и Кавказ. За да легитимира присъствието си в района, съвета на старейшините решава прокламира държавно образувание, известно ни като “Стара Велика България”. Явно е притеснението от реакцията на Източната Римска Империя – Византия. Но ромеите явно имат далеч по-сериозни проблеми, за да се занимават със варварите от Периферията. За владетел на новообразуваната държава е избран перверзния Кубрат.
Хан Кубрат бил свиреп варварин с консервативни политически убеждения и либерални сексуален живот. Още като юноша той си изградил реноме на смел до безумие боец и нестандартен любовник. Кариерата му била белязана от военни подвизи и многобройни афери с коне и подчинени войници. С годините Кубрат помъдрял и станал хетеросексуален. Когато историята го заварва на престола, той вече бил стар перверзник, с посребрели коси. Радвал се на слава и уважение, защото умеел да манипулира варварските маси. Властелинът имал няколко сина, които също били амбициозни копелета и постоянно плетяли интриги помежду си. Единствено никой не обръщал внимание на петия син. Това бил малоумният Аспарух. Той бил недоразвито дете, с проблеми в говора, и когато го питали как се казва, той отвръщал с разлигавен кикот: “Ааалалу”. Всички се подигравали с бедния Аспарух, включително и баща му. Никой не вярвал, че от него ще стане нещо и малцина общували с “Изрода”. С годините Стария хан се отдал изцяло на алкохола и на ласките на малки момиченца. В племето царяла анархия. Хан Кубрат усещал залеза на живота и империята си.
През една студена ноемврийска вечер в средата на 7-и век, владетелят празнувал 50-ия си рожден ден. На банкета, провел се в кожената му шатра присъствали и всички синове. Пияни до самозабрава всички се забавлявали, гаврейки се с наивния Аспарух. След като за 3-и път повърнал, Ханът сграбил поредния мях с анадолско вино и ревнал с дрезгав глас: “Синове мои, чуйте какъв завет имам за вас!” – отвърнал му пиянски вой. Кубрат взел един клон и рекъл: “Ударете ми го в главата!” Развеселената компания го послушала, най-големия брат взел клона и го счупил в черепа на стареца. Кубрат разтърсил глава и продължил “Когато е един, клонът е безобиден. Така е и с хората. Само ако сте заедно, ще успеете!” За да потвърди теорията си ханът подканил невръстния Аспарух: “Ела тук изроде! Вземи един наръч клони и ми ги удари в главата!” Аспарух не се поколебал, ударил с дърветата баща си по лоба и го убил на място. Впечатлени от мъдростта на вожда, останалите синове пили до сутринта и забравили златната поука. Фаталната нощ белязала края на Кубратова България.
Както и може да се очаква братята не послушали мъдрия съвет. Усетили слабостта на мнимата държава, други варварски племена (аварите) организирали наказателен поход, предвкусвайки богата плячка. Единственото спасение било бягството. Всеки един от братята повел свои привърженици в четирите посоки на света. Единствен Аспарух останал сам в земите на баща си с неколцина приятели на неговото интелектуално ниво. Въпреки желязната хватка на лудостта, младия водач осъзнал грозящата го опасност, да завърши живота си в казана на аварите. Внезапното озарение събудило у него неочаквана решителност и той повел последователите си далеч от Фанагория. Походът бил белязан от безброй опасности и приключения. Явно обаче съдбата се усмихвала на лудите диваци и така през зимата на 679/680 г. те се озовали край бреговете на Дунав. Диваците се спряли изтощени край дълбоката вода и мечтателно съзерцавали отсрещния бряг. Оттатък започвали земите на могъща Византия. Митовете за богатства, лукс и удоволствия се превръщали в златен шанс за изгладнелите, освирепели (пра)българи, които по онова време, както и може да се очаква, наричали себе си оногундури. Аспарух вече имал опит на предвидлив, макар и луд предводител, кален в опасности и несгоди. С варварски рев той заповядал форсирането на реката, което по технически причини се проточило година.
Новите земи се понравили на прабългарите и те решили да се установят завинаги тук. Племето се нуждаело на първо време от сигурно убежище и храна. В блатата между две реки диваците разпънали шатрите си и ги обградили с грубо скована ограда. Този примитивен стан, съвремените български историографи оприличават със стабилна крепост, носеща гордото име Онгъл. Недалеч от мочурищата се намирали няколко византийски търговски центъра, където ромеите разигравали печеливш стокообмен с глупавите и миролюбиви славяни. От своята воняща база варварите започнали да организират своите грабежни набези. Тактиката им била изпипана и хитра. Коварно прокрадване в безлунна нощ, бърза и обмислена атака, и светкавично бягство. Плячката била винаги презадоволителна. Престъпната група, начело с мозъчният тръст – Аспарух бързо си спечелила зловеща слава.
Скоро и местните славяни попаднали в клопката на варварите. Славяните били безобиден, многолюден народ. Отличавали се с неграмотност, бедност и изключително нисък коефициент на интелигентност. За това пък изпъквали с невинната си красота – руси коси, мека кожа и румени бузи. Това ги превърнало в обекти на желание за косматите, немити българи. Съвсем скоро славянски момичета започнали да правят компания на замогнали се варвари от кликата на Аспарух. Самият хан редовно организирал еротични игри с невръстни славянски момченца. В региона процъфтяла проституция и хазарт. За да защитят доходоносния си бизнес прабългарите плащали тлъсти рушвети на местните византийски префекти. Това бил раят. От нещастен looser съдбата превърнала Аспарух в пресметлив бандит с несравним нюх.
Идилията обаче продължила твърде кратко. През лятото на 681 г. император Константин IV Погонат, Брадатия, отишъл на почивка в черноморския курорт Месемврия. Владетелят страдал от ревматизъм и докторите му разчитали, че приветливия климат и морската вода щели да окажат благотворно влияние на болежките му. Скоро след пристигането си Василевсът усетил силно отегчение. Удоволствията на имперската столица останали далеч на юг. Край него се навъртали единствено мърморещи лекари и безлични слуги. Съвсем естествено било императора да почувства силно желание за забави, които да разнообразят топлите нощи. Както вече споменахме Аспарух вече си бил изградил реноме на сутеньор номер 1 в региона и явно Константин се е възползвал от неговите услуги.
Всичко било дискретно организирано, но въпреки това няколко дни по-късно императорът разярен заповядал мобилизация на местните имперски отряди и наказателен поход срещу Аспарух. Каква е причината за това? За съжаление в историческите извори този момент е засегнат твърде оскъдно. До нас са достигнали само бегли забележки по инцидента. От тях може да се заключи, че Константин явно не е останал доволен от услугите на варварите. Не само това – той се е чувствал обиден и наранен. Единствената причина за това е - възможно недоразумение. Както знаем прабългарите, начело с Аспарух не правели особена разлика в сексуалните си предпочитания относно двата пола. Вероятно Аспарух е предположил, че един красив славянски младеж от неговите лични любовници, ще достави повече удоволствие на императора отколкото някоя недискретна славянска проститутка. Ромейският предводител обаче бил отявлен враг на хомосексуалистите, които се опитвал да изхвърли от средите на властта. Така кралят заварил в леглото си мускулесто мъжко тяло вместо бленуваните женски форми. След кратък размисъл той се вбесил и решил да накаже безпринципния Аспарух. Най-интересният и противоречив факт обаче е, че до въоръжен сблъсък въпреки всичко не се стигнало. Мнозина съвременни историци разказват за монументална битка, чиито изход бележи началото на Първата българска държава. Внимателния подход към фактите обаче рисува съвсем различна и доста по-логична картина:
Усетил негативното развитие на нещата Аспарух взел крути мерки. Той изтеглил въоръжените си отряди зад стените на Онгъла и заложил на дипломацията. Поискал лична среща с императора, на която обещал да се опита да изглади последиците от нелепото недоразумение. Константин склонил и попаднал в хитрата клопка на хана. С равен тон Аспарух му обяснил, че един слух за нощните приключения на властелина би разбунил масите в Константинопол, където така или иначе интригата била начин на живот. Това можело да доведе до неприятни размествания в политическата палитра и в края на краищата да катурне Константин от престола. Разбира се той (Аспарух), щял да прикрие инцидента, ако императора веднага направи териториални отстъпки и се задължи да плаща всяка година “символична” сума на варварите. Гръцкият крал бързо пресметнал предимствата и недостатъците на предложението и в крайна сметка дал съгласието си. “Трибутът”, както историците наричат данъкът, който императора се задължил да плаща на прабългарите, си бил чист рекет.
Така през 681-а година се създава Българската държава. Ирония на съдбата или пресметлив ход на един гениален водач, събитието бележи началото на нови процеси, които ще очертаят историята на Балканите в следващите векове.
Периодът е белязан с величието и блясъкът на Римската империя, разгърнала тежката си мощ по бреговете на Средиземно море. Зловещи легиони кръстосват земите на Италия, Палестина и Северна Африка. Хитри и предприемчиви търговци бродят с галерите си по топлото море. Някои търгуват със стоки, а други с хора. В дворците на плебеите припкат мургави слуги. Разкошът на архитектурата и разточителният бит свидетелстват за оргии и алкохолни вакханалии в средите на богатите. Политиката и юридическото право започват да налагат критериите на обществото. Културата цъфти. Преторианците убиват Цезар.
В джунглите на Ютакан Маите конструират технологията на Календара, и започват да добиват по–високи реколти от растението на Боговете – кока.
Далеч на Изток Средното Царство брани държавата си от бойниците на Великата стена. Китайските аристократи обсъждат уроците на Конфуций на чаша чай от изкусен порцелан, без да обръщат внимание на живота отвъд пределите на Империята си.
Отвъд Западните граници на Китай се простира дивата неплодородна тундра и ледените пустини на Сибир. Комари поглъщат кръвта на всеки организъм край реките и блатата, вятърът вдига облаци от прах в самотните пустини, снегът покрива хребетите на Великите планини. Няма цивилизация. Варварски племена си оспорват мъртвите земи, препускат на разярени грозни коне, хранят се със сурово месо и се съвкупляват с животни. Лее се кръв и кобилешко мляко. Над триста варварски бога си оспорват място в пантеона на този свят. Дивите животни бягат от едни диваци за да се натъкнат на други. Един стар, заблуден тибетски як губи стадото си и се превръща в единак. Така започва историята на един народ.
Старото добиче кръстосва неплодородната тундра, хрупа корени и мъх, и осира пейзажа. Внезапно якът се натъква на друго животно. Планинска коза. В него се пробужда нагонът. Той ще продължи рода му. Подрусването на задните й бутове го подлудява, очите му стават червени и той със сподавен вой прониква в нея. Люби я кратко, но с темперамент, свършва и загива. Скоро козата ражда чедо и виждайки го също умира. Косматото същество оцелява, и се съешава с маймуна. Така се зъздава нов животински вид, който 2000 години по-късно, изплашени непалци ще нарекат Йети.
Тогавашните йетита обаче са безобидни двуноги, хранещи се със себеподобни, по простата причина, че друга храна няма. С течение на времето стадото на йетитата се превръща в племе. Оказва се че природата или бог Тангра е почерпила главите им с мозък и те имат способността да еволюират. В началото йетитата обитават планински хралупи, и ядат другите йетита, но скоро се местят в по големи пещери и започват да пекат месото на братята и сестрите си. Личи процес на социализация. В един момент племето решава да напусне адските земи и да потърси по-плодородни. Само една двойка йетита остават в старите райони, за да се чифтосат и наследниците им се появяват отново в историята две хилядолетия по-късно (вече упоменатия феномен Йети в „модерен“ Непал).
Основната част от племето се спуска до равнините на Централна Азия, натъква се на други човешки същества (варварите) и започва да се храни с тях. Този постоянен “контакт” с хора оказва огромно влияние сред племето и формира ново самосъзнание. Племето се интерперетира с човешкия род (може би първата българска поговорка гласи: “Каквото ядеш, на такова ставаш”). Самозваните варвари бързо се интегрират в този неприветлив свят. Битът им е строго зависим от конете. Бързоногите съставляват основен елемент от храната, миграцията, и сексуалния живот на племето. Явно е, че жените на варварите са били изключително непривлекателни, с мустаци, космати крака и набръчкана кожа. В случая е съвсем опрвдан фактът, че мнозина от мъжете са предпочитали сексуалната близост с вярното, благородно животно – коня. На своя нечленоразделен говор варварите се обръщат един към друг с вой: “бъъъаааиий”, който е и коренът на думата българи. Тя обаче придобива това си значение едва в края на 6-и и началото на 7-и век. До тогава племето продължава да кръстосва пустините на Туркестан в търсене на храна и вода. Придвижвайки се все по на запад, бандата дочува за наличието на богати райони, чиито обитатели лесно могат да бъдат плячкосани. Така след няколко ефектни обира на заблудени персийски и арменски търговци, вече многобройното племе се установява в областта, заключена между Азовско, Каспийско море и Кавказ. За да легитимира присъствието си в района, съвета на старейшините решава прокламира държавно образувание, известно ни като “Стара Велика България”. Явно е притеснението от реакцията на Източната Римска Империя – Византия. Но ромеите явно имат далеч по-сериозни проблеми, за да се занимават със варварите от Периферията. За владетел на новообразуваната държава е избран перверзния Кубрат.
Хан Кубрат бил свиреп варварин с консервативни политически убеждения и либерални сексуален живот. Още като юноша той си изградил реноме на смел до безумие боец и нестандартен любовник. Кариерата му била белязана от военни подвизи и многобройни афери с коне и подчинени войници. С годините Кубрат помъдрял и станал хетеросексуален. Когато историята го заварва на престола, той вече бил стар перверзник, с посребрели коси. Радвал се на слава и уважение, защото умеел да манипулира варварските маси. Властелинът имал няколко сина, които също били амбициозни копелета и постоянно плетяли интриги помежду си. Единствено никой не обръщал внимание на петия син. Това бил малоумният Аспарух. Той бил недоразвито дете, с проблеми в говора, и когато го питали как се казва, той отвръщал с разлигавен кикот: “Ааалалу”. Всички се подигравали с бедния Аспарух, включително и баща му. Никой не вярвал, че от него ще стане нещо и малцина общували с “Изрода”. С годините Стария хан се отдал изцяло на алкохола и на ласките на малки момиченца. В племето царяла анархия. Хан Кубрат усещал залеза на живота и империята си.
През една студена ноемврийска вечер в средата на 7-и век, владетелят празнувал 50-ия си рожден ден. На банкета, провел се в кожената му шатра присъствали и всички синове. Пияни до самозабрава всички се забавлявали, гаврейки се с наивния Аспарух. След като за 3-и път повърнал, Ханът сграбил поредния мях с анадолско вино и ревнал с дрезгав глас: “Синове мои, чуйте какъв завет имам за вас!” – отвърнал му пиянски вой. Кубрат взел един клон и рекъл: “Ударете ми го в главата!” Развеселената компания го послушала, най-големия брат взел клона и го счупил в черепа на стареца. Кубрат разтърсил глава и продължил “Когато е един, клонът е безобиден. Така е и с хората. Само ако сте заедно, ще успеете!” За да потвърди теорията си ханът подканил невръстния Аспарух: “Ела тук изроде! Вземи един наръч клони и ми ги удари в главата!” Аспарух не се поколебал, ударил с дърветата баща си по лоба и го убил на място. Впечатлени от мъдростта на вожда, останалите синове пили до сутринта и забравили златната поука. Фаталната нощ белязала края на Кубратова България.
Както и може да се очаква братята не послушали мъдрия съвет. Усетили слабостта на мнимата държава, други варварски племена (аварите) организирали наказателен поход, предвкусвайки богата плячка. Единственото спасение било бягството. Всеки един от братята повел свои привърженици в четирите посоки на света. Единствен Аспарух останал сам в земите на баща си с неколцина приятели на неговото интелектуално ниво. Въпреки желязната хватка на лудостта, младия водач осъзнал грозящата го опасност, да завърши живота си в казана на аварите. Внезапното озарение събудило у него неочаквана решителност и той повел последователите си далеч от Фанагория. Походът бил белязан от безброй опасности и приключения. Явно обаче съдбата се усмихвала на лудите диваци и така през зимата на 679/680 г. те се озовали край бреговете на Дунав. Диваците се спряли изтощени край дълбоката вода и мечтателно съзерцавали отсрещния бряг. Оттатък започвали земите на могъща Византия. Митовете за богатства, лукс и удоволствия се превръщали в златен шанс за изгладнелите, освирепели (пра)българи, които по онова време, както и може да се очаква, наричали себе си оногундури. Аспарух вече имал опит на предвидлив, макар и луд предводител, кален в опасности и несгоди. С варварски рев той заповядал форсирането на реката, което по технически причини се проточило година.
Новите земи се понравили на прабългарите и те решили да се установят завинаги тук. Племето се нуждаело на първо време от сигурно убежище и храна. В блатата между две реки диваците разпънали шатрите си и ги обградили с грубо скована ограда. Този примитивен стан, съвремените български историографи оприличават със стабилна крепост, носеща гордото име Онгъл. Недалеч от мочурищата се намирали няколко византийски търговски центъра, където ромеите разигравали печеливш стокообмен с глупавите и миролюбиви славяни. От своята воняща база варварите започнали да организират своите грабежни набези. Тактиката им била изпипана и хитра. Коварно прокрадване в безлунна нощ, бърза и обмислена атака, и светкавично бягство. Плячката била винаги презадоволителна. Престъпната група, начело с мозъчният тръст – Аспарух бързо си спечелила зловеща слава.
Скоро и местните славяни попаднали в клопката на варварите. Славяните били безобиден, многолюден народ. Отличавали се с неграмотност, бедност и изключително нисък коефициент на интелигентност. За това пък изпъквали с невинната си красота – руси коси, мека кожа и румени бузи. Това ги превърнало в обекти на желание за косматите, немити българи. Съвсем скоро славянски момичета започнали да правят компания на замогнали се варвари от кликата на Аспарух. Самият хан редовно организирал еротични игри с невръстни славянски момченца. В региона процъфтяла проституция и хазарт. За да защитят доходоносния си бизнес прабългарите плащали тлъсти рушвети на местните византийски префекти. Това бил раят. От нещастен looser съдбата превърнала Аспарух в пресметлив бандит с несравним нюх.
Идилията обаче продължила твърде кратко. През лятото на 681 г. император Константин IV Погонат, Брадатия, отишъл на почивка в черноморския курорт Месемврия. Владетелят страдал от ревматизъм и докторите му разчитали, че приветливия климат и морската вода щели да окажат благотворно влияние на болежките му. Скоро след пристигането си Василевсът усетил силно отегчение. Удоволствията на имперската столица останали далеч на юг. Край него се навъртали единствено мърморещи лекари и безлични слуги. Съвсем естествено било императора да почувства силно желание за забави, които да разнообразят топлите нощи. Както вече споменахме Аспарух вече си бил изградил реноме на сутеньор номер 1 в региона и явно Константин се е възползвал от неговите услуги.
Всичко било дискретно организирано, но въпреки това няколко дни по-късно императорът разярен заповядал мобилизация на местните имперски отряди и наказателен поход срещу Аспарух. Каква е причината за това? За съжаление в историческите извори този момент е засегнат твърде оскъдно. До нас са достигнали само бегли забележки по инцидента. От тях може да се заключи, че Константин явно не е останал доволен от услугите на варварите. Не само това – той се е чувствал обиден и наранен. Единствената причина за това е - възможно недоразумение. Както знаем прабългарите, начело с Аспарух не правели особена разлика в сексуалните си предпочитания относно двата пола. Вероятно Аспарух е предположил, че един красив славянски младеж от неговите лични любовници, ще достави повече удоволствие на императора отколкото някоя недискретна славянска проститутка. Ромейският предводител обаче бил отявлен враг на хомосексуалистите, които се опитвал да изхвърли от средите на властта. Така кралят заварил в леглото си мускулесто мъжко тяло вместо бленуваните женски форми. След кратък размисъл той се вбесил и решил да накаже безпринципния Аспарух. Най-интересният и противоречив факт обаче е, че до въоръжен сблъсък въпреки всичко не се стигнало. Мнозина съвременни историци разказват за монументална битка, чиито изход бележи началото на Първата българска държава. Внимателния подход към фактите обаче рисува съвсем различна и доста по-логична картина:
Усетил негативното развитие на нещата Аспарух взел крути мерки. Той изтеглил въоръжените си отряди зад стените на Онгъла и заложил на дипломацията. Поискал лична среща с императора, на която обещал да се опита да изглади последиците от нелепото недоразумение. Константин склонил и попаднал в хитрата клопка на хана. С равен тон Аспарух му обяснил, че един слух за нощните приключения на властелина би разбунил масите в Константинопол, където така или иначе интригата била начин на живот. Това можело да доведе до неприятни размествания в политическата палитра и в края на краищата да катурне Константин от престола. Разбира се той (Аспарух), щял да прикрие инцидента, ако императора веднага направи териториални отстъпки и се задължи да плаща всяка година “символична” сума на варварите. Гръцкият крал бързо пресметнал предимствата и недостатъците на предложението и в крайна сметка дал съгласието си. “Трибутът”, както историците наричат данъкът, който императора се задължил да плаща на прабългарите, си бил чист рекет.
Така през 681-а година се създава Българската държава. Ирония на съдбата или пресметлив ход на един гениален водач, събитието бележи началото на нови процеси, които ще очертаят историята на Балканите в следващите векове.
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
